Разговор с Полина Коцева,сертифициран експерт в сферата на емоционалната интелигентност

Полина Коцева е първият и единствен в България за момента международно сертифициран експерт и практик в сферата на емоционалната интелигентност от най-голямата световна организация EQ.org. С екипа си създава първите български авторски материали за развитие на емоционална интелигентност и социални умения. Поли е основател на иновативен детски центът- Funтазия, тя и екипът й са организатори на първата Национална конференция за социално-емоционално изучаване. Преди няколко дни стана ясно, че младата варненка е поканена като ментор в  Глобалния  Форум за Социално емоционално изучване и Антирасизъм – LIFT Every Voice. В интервю за Varnautre.bg Поли разказа  вълнуващи подробности около събитието. По време на разговора бяха повдигнати темите за социалното неравенство, народопсихологията, квалификациите по отношение на различни социални групи  и цената, която заплащаме като общество за липсата на толерантност.

Здравейте, Поли !Поканена сте като ментор в  Глобалния  Форум за Социално емоционално изучване и Антирасизъм – LIFT Every Voice, разкажете  ни малко повече за събитието?

-Събитието е съвместно дело на коалиция от световни лидери в Социално-емоционалното изучаване и постигането на равенство в образованието – сред тях са  Камила Форестър, Дейвид Адамс, Джошуа Фрийдман, Майкъл Ийтман, Амбър Коулман и много други съмишленици от света, директори на организации в областта, с основна цел да направят света едно по-добро място за всички чрез средствата на Социално-емоционалното изучаване. Не е събитие от типа „лекции цял ден и записване в тефтера“, това е интерактвивна конференция. Тъй като се цели чуването на всеки глас – самите участници са едновременно и създатели на събитието.Това е преживяване, което използва споделянето на истории като основа за подпомагането на социално-емоционалното изучаване и насърчаване на действията за изграждане на още по-голяма световна общност на равенството. Споделянето на нас самите, като единственото неотменно право, съществуващо за всички нас по целия свят – да се споделиш… Защото си изграден от истории, така или иначе, и имаш правото да споделиш себе си.

Всеки има история, която може да разкаже. Но въпросът тук е дали си слушан, дали си чут, дали си разбран. На точно това се акцентира във всяка активност по време на конференцията – на практиките за чуване… И на използването на историите, които имаме като вдъхновение – за създаване на онази общност, която променя света. Да чуем всеки глас, защото всяка история има значение! Защото всяка една – е част от общата – и ако се научим да се чуваме повече , може би можем да направим общата история красива.

Като хармонията,която един диригент на хор търси, докато се провиква трескаво „искам да чуя всеки глас“ – и да звучи красиво…Красиво звучи, когато се чуваме един друг – и можем да пеем заедно… да звучи цяло! Дейвид Адамс – един от основните организатори,  използва подобна метафора на предварителните менторски срещи, които текат в момента.

И разбира се, това не са просто думи. Останах възхитена от подходите, с които ни запознаха на тези срещи за създаване на въпросната чуваемост…за изграждането на толкова търсената в момента емпатия по цял свят, чийто болезнен дефицит ни е поляризрал така. Story exchange  методът е един такъв и всички участници в конференцията ще имат възможността да участват в него във всяка от различните теми на тридневния форум – Идентичност, Принадлежност, Общество.

Слушането е центърът на това събитие. Защото там ще се съберат хора не само, които могат да говорят и имат какво да кажат – а които могат да се вслушат. Днес да говорят могат всички. С вслушването започва всяка промяна.

За първи път българин е поканен като ментор на такова значимо международно събитие, в което ще вземат участие представители от американското правителство, от глобални неправителствени организации, експерти в частни структури от различни сфери, професори от големи университети по света,кой Ви отправи поканата за участие?

-Поканата ми е отправена от директора на най-голямата световна организация за емоционална интелигентност – EQ.org. – Джошуа Фрийдман. Не знам дали мога да опиша всички емоции, които изпитах, докато четях. Това е човекът, който преди година срещнах за първи път на живо в Ню Касъл, на обучението EQ Practitioner. Той го проведе цялото, което беше голяма привилегия за нас – обучаващите се, събрани от цял свят. Като оставим настрана неговата значителна позиция сред световните лидери в областта на ЕИ, уважавам този човек и неговата прекрасна съпруга – Пати Фрийдман (основна движеща сила на международното събитие от 3 години извесно и в България – POP UP festival), заради огромната им способност да виждат.  Да виждат навътре в човека, отвъд казаните думи. Все пак това са хора, общуващи с цял свят, различни етноси, култури, езици, традиции, обичаи, предразсъдъци – ежедневно. Това ги е научило да виждат в самите хора – не в цвета на кожата, езика им или географското им положение. А в хората. Така са изградили общност в цял свят. Общност, която расте постоянно… И от година насам те не спират да ми показват, колко ценят моето участие в тази общност. Тази покана беше поредното доказателство. Един прекрасен пример за това с чуването, за което говорих по-рано – говориш, но удовлетворението ти идва не, когато си си казал всичко, което искаш – а когато се усетиш чут. Чувана съм от тях. Имаме взаимност в това.  Искат да чуя и да бъда чута от много повече. Но най –вече – гласуват ми доверие да сме рамо до рамо в създаването и грижата за тази общност. Това е голяма награда за труда ми.

Използвахте  израза ” Какво правя аз, „една проста българка“ сред всички тези уникални хора”…? Защо беше такава първоначалната реакция, когато анонсирахте поканата за събитието?

Аххх… защото да получа такова – поредно международно признание, ми напомни още веднъж как в собствената си страна, в обществото, в което живея и отглеждам децата си – подобно – нямам. Защото точно това общество, цял живот ме е учило, че съм „последна дупка на кавала“ и нямам право на претенции в него да бъда „някаква“..  Заклеймявало ме е като „никаква“ по най-различни начини. Защото въпреки това, аз не спрях да се боря за това общество и цялата ми работа е насочена към подобряването му – а все така се чувствам като престъпник в него, насред институции, които ми държат сметка от всички страни заради това, че се опитваме на мускули да вдъхновим прогрес.

Защото години наред се боря за промяна на залегналата народопсихология – „да поставяме в култ пошлостта и да омаловажаваме стойността и смисъла“. А виждам как това се задълбочава все повече и повече и всъщност масово българинът…всъщност не иска да бъде „спасен“. Защото това го кара да мисли. А да не мислим е къде-къде по-лесно.

Да, тук, измежду всички тези неща се роди „простата българка“, упреквана и подигравана за това, че е жена…И е втора категория човек…. Натикана в ъгъла затова, че е майка, което обществото тълкува като едно огромно падение, често белязвана с насмешка „бгмама“. Простата българка е добре отгледана от това общество и възпитана да се примири, когато й казват „Няма да те наемем на работа, защото имаш деца..И най-вероятно ще отсъстваш“, Да е благодарна, когато й кажат  „Е, вземаме те  на работа, но ще ти плащаме по-малко, защото си жена.“,  да не мрънка, когато й търсят отговорност, за това, че от нея чакат да е мъж, но снизходително й напомнят, че винаги ще е „просто жена“, да си мълчи като я бият…, да понесе всички следващи обидни етикети, ако реши да бъде друго от изброеното.

Ей това е големият парадокс на случилото се – че за собствената си страна – аз съм отгледаната и култивирана „проста българка, някоя си Полина“, а за световни лидери като Джошуа и съпругата му Пати – аз съм един от хората, които са избрали да вървят до тях.. пред света…Докато го промеят за добро.

Да си поговорим за станалите нарицателни обобщения:  „простата българка“, за „крадливия циганин“, „тя е просто майка“, за „уволнената, защото е бременна“ къде се корени проблемът за тези квалификации?

-Според мен  – в страха и несигурността. В желанието да си произведем някаква сигурност и да предпазим собствените си интереси. В невежеството, което ни превръща в самовгледани егоисти, които са загубили желание да опознаят този или това насреща, а бързат да му сложат етикет, да го облекат в концепция.  Много по-лесно е да наречеш, отколкото да се вгледаш, да се вслушаш..да разбереш.

Всеки говори за това как трябва да „имаме емпатия“ и съм се нагледала на хора, които я „рекламират“ толкова проактивно, а показват с всичко, че не я разбират. Защото масово в момента се слушаме – обаче не се чуваме. Гледаме се и не се виждаме. И са малцина хората, които ще ви научат да чувате и да виждате.. И те често са неудобни на обществото, защото го карат да мисли. Пък това е някакво..гадно. J

Расизмът, неравенствата между половете, различните  социални слоеве и  култури, какво е отношението на обществото по тези теми и защо е важно да им се дава гласност ?

-В цял свят се говори за това. Това е съвсем реална, световна пандемия, която е унищожавала хората от много време насам. Защото ги разделя. Защото ги учи да бъдат един срещу друг. Така е много лесно да се управляват масите и да превръщаш хората в марионетки. В световен мащаб се правят движения, структури, организации, които да разпространяват информация по темата. Информираността (awareness-a ), която се създава, е първата стъпка към справянето с проблема – като го разпознаем, признаем и валидираме съществуването му.

Като болест – ако  я открием навреме, диагностицираме – знаем и как да я лекуваме. Ако едно лекарство не работи, търсим друго. Важното е, че постоянно търсим начини да я елиминираме, защото не крием, че е там. Ако твърде дълго я отричаме, надявайки се, че като не говорим за нея, никой няма да забележи, че сме болни…То тази болест най-вероятно ще ни убие.

Ако ме питаш за българското общество и неговото отношение към темата – не съм сигурна дали има достатъчно познание по нея, за да има и осъзнато, адекватно отношение. За съжаление тук тези теми се разглеждат с насмешка и като повод за жълта сензация. Това още повече задълбочава проблема. Още сме на ниво „глупости, няма такова нещо“ или „Абе има нещо, ама е срамно да го повдигаме на въпрос“.

До каква степен българското общество приема “различните”?  

-Чували ли сте лозунги на разни организации и движения тук в България „Ние подкрепяме различните“ и подобни? Винаги съм се чудила какво означава това. И когато се заявиш по този начин, ( каквото и да се има предвид под „различните“)  – не се ли обявяваш против останалите. Някакво озлобление има в подобен „крясък“, сякаш  някакво търсене на отмъщение, на себедоказване. Което неминуемо има потенциал да създаде нова поляризация и нова дискриминация.. Което е парадоксално, нали?

Първо имаме нужда от това да има конкретна дефиниция на различните.Какво изобщо значи „различни“… ? Изобщо кой с кого е еднакъв? Всички си приличаме по някакви неща с някого и се различаваме по други  с другиго. Това прави всеки от нас различен, нали? Няма еднакви хора. Не мисля, че може да има дори еднакви две капки вода – винаги има разлика между тях – дали в количеството кислород в тях или в начина, по който са капнали. Не знам кой изобщо смее да определя някои хора като по – различни от други…? Другите като еднакви ли се определят ? Защото ако е така – на мен и това ми се струва обида.

По отношение на това дали приемаме „различните“  се сещам, когато миналата година затвориха всички по домовете ни. Сещам се, колко снимки видях на яростни хора, снимащи други хора, че не носели маска, че се разхождали отвън. През прозореца.  Колко гняв, омраза, заклеймяване, имаше по социалните мрежи, глоби хвърчаха насам-натам. Точно тогава интензивно общувах с международни партньори по проектите за социално-емоционално изучаване. В целия свят търсеха възможността да се обединят, да се подкрепят в тежките за всички моменти. В България сякаш имахме просто поредната възможност да се насъскаме един срещу друг, да се сочим с пръст и .. просто да не сме заедно. Миналогодишните форсмажорните обстоятелства бяха силно доказателство за наличието на приемане, разбиране, и способностите ни да бъдем екип.

На какво се дължи този факт ?

-Поколения наред са пропускали възпитанието на тези ценности! Това е причината. От доста време наизуст повтаряме как „българският народ е най-толерантния, най-гостоприемния, най-умния, най-талантливия, най-образования“  и прочие. Това са факти с изтекъл срок на годност. Безспорно са вярни, но за отминали времена.  Време е да ги изградим наново.

Каква цената, която плащаме за липсата на толеранстност?

-Самотата. Това е най-тежката цена, която плащаме. Да нямаш Човек насреща. Да не можеш да го видиш… И когато е там – да не можеш да го познаеш. Жестока присъда…!

За съжаление, расизмът съществува в съвременните общества, по какъв начин можем да променим нагласите и да противодействаме на дискриминациите?

-Да се научиш да приемаш уникалността, индивидуалността на всеки до теб, защото също като теб, той има изконното право на нея. На това да бъде себе си. Без да се притеснява от това, без да бъде осъждан за това. Това обаче са ценности, които се възпитават поколения. Не можеш да си създадеш НПО и да лепиш лозунги насам-натам и да очакваш промяна. Промяната става с активна, отговорна, професионална работа, за да се възпитат тези ценности. Не става с големи рекламни банери по булевардите „Не на агресията“  Работа е нужна – и ние не сме я спирали.

Неслучайно фокус на този глобален форум за неравенствата и расизма – е социално-емоционалното изучаване.Защото е единственият доказан механизъм към това да се взмем в ръце днес и да противодействаме на съкрушителни поляризации, да поправим грешки от преди… Затова негов основен фокус са семействата, като първия и най-важен социум, който едно дете има, в който започва неговото формиране като личност. И продължава в ДГ, училище.. и всяка друга учебна структура. През семейството и през образованието се възпитават ценности.Социално-емоционалното изучаване и уменията на емоционалната интелигентност са тези, които ни учат да инвестираме в бъдещето.

Да – то най-вероятно няма да е нашето, защото тези промени се случват бавно и ние надали ще ги видим осъществени напълно. Но е завещание,  което днес сме отговорни да започнем да пишем.